11:01
10:08
Постави ме в клетка
10:08Постави ме в клетка. Окови ме с желязо, здраво. Направи ме своя. Без теб… не съм свободна. Без теб денят загуби смисъла си… Близостта ти вч...
Постави ме в клетка. Окови ме с желязо, здраво. Направи ме своя.
Без теб… не съм свободна.
Без теб денят загуби смисъла си… Близостта ти вчера бе заменена от празнотата днес. Природата увяхна, изгуби красотата си – точно както всичко, държащо животинското в себе си, бе опитомено. Включително и аз. Без теб е безлюдно, а всъщност около мен постоянно се навъртат хора. Без теб е тихо, ала виковете на самотност крещят в главата ми. Без теб е мрачно, ала слънцето навън жарко пече. Прогаря. Тъй както ти гореше ме онзи ден, и то по същия начин търпеливо, настойчиво, истинско. Да си представям ли, че ти си слънцето? Не, ти за мен си дори повече. Ти си слънце и луна, изгрев и здрач, пладне и полунощ. Ти си всичкото ми, а без теб аз съм нищо. Ти ме правиш жива, без теб аз не живея, и дори често се съмнявам дали съществувам.
Нужен си ми… искам да се смея. Без теб това не мога. Без теб не мога и да виждам, нито да чувам, нито да усещам каквото и да било, дори тъгата си понякога. Абсолютен безчувствен катарзис. Ирония на съдбата, и на самата мен. Чакането ме убива… искам да живея! Искам те до мен, да те усещам как навлизаш от всяка пролука на съзнанието, на душата, на тялото ми… Искам да запълниш със себе всеки спомен, всяко чувство, всяка клетка…
Постави ме в клетка. Направи ме своя. Дръж ме като собственост – така обичам. Но само моля те, не ме лишавай от присъствието си. Защото иначе тази клетка, която за мен би значела целият свят, ще се превърне в гроб. И трупът ми ще лежи в нея. Повече няма да чуваш смеха ми, нито пък аз самата ще го чувам… И тогава ти самият ще загинеш, защото тъй както ти за мен си всичко, то така и аз за теб съм нещото, което дава образ на твоето всичко. Ти без мен би бил просто идея.
4:32
Защо "fuck all dreams"?
4:32Защото мечтите могат както да извисят човек и да придадат смисъл на живота му, така и, забравен в тях, да му го отнемат. Мечтите са коварни....
Защото мечтите могат както да извисят човек и да придадат смисъл на живота му, така и, забравен в тях, да му го отнемат. Мечтите са коварни... като самата любов. И точна както нея могат да осмислят, но и да погубват. Да създават и да рушат. Да извисяват и да принизяват. Защото когато човек обича, той е способен на всичко, на каквото би бил някога, и в същото време е съвсем нищожен и слаб, подвластен на любовта. Както е и с мечтите. За да прогледнеш, не бива да се самозабравяш. Защото тогава попадаш в дупка, от която няма излизане. Дори и да е най-красивото и пъстро място на света, ти не си се родил, за да останеш и да живееш в дупка. Животът е непрекъснато летене и падане. Кръговрат. За да го живееш истински, първо трябва да се научиш как. Идеята не е да се стремиш само към щастие, защото така не би оценил и обърнал внимание на болката, която изобщо не е по-незначителна от него. Кой казва, че човек се ражда, за да бъде щастлив? Може би сме тук именно заради болката. И колкото по-скоро го осъзнаем, толкова по-бързо ще стигнем до щастието.
So for now... fuck all dreams.
14:59
-
14:59Както ръката нежно гали плътта, съвсем с върха на пръстите, и оставя едно такова гъделичкащо чувство, една тръпка, която не търпи да б...
Както ръката нежно гали плътта, съвсем с върха на пръстите,
и оставя едно такова гъделичкащо чувство, една тръпка, която не търпи да бъде притъпена..
И непосредствено след това сърцето копнее ноктите да се забият в кожата, да потушат огъня в кръвта.
Така протича любовта.
По този начин искам да бъда докосвана.. и после раздирана.
За такава любов жадувам.
14:58
-
14:58За пръв път не виждам през теб. Отдалечи се. Напусна ме така, както син напуска майка си, почти незабелязано и безвъзвратно, поемайки по св...
За пръв път не виждам през теб. Отдалечи се. Напусна ме така, както син напуска майка си, почти незабелязано и безвъзвратно, поемайки по своя път. Напусна ме като войник, изпратен на фронта, на среща със смъртта. Напусна ме като автобус, който затваря вратите си и потегля завинаги. Така и ти затвори сърцето си за мен. Затвори и живота си, отмъкна го от мен и отпътува нанякъде. А сега аз като каква да те чакам - като майка, надзъртаща постоянно през прозореца, или като съпруга, пишеща писмо след писмо, ослушвайки се за почукване на входната врата, или пък като пътник, без билет и без багаж, чакащ да го отведеш някъде с теб, дори и на фронта, дори и на полето на смъртта. Като каква да те чакам? Като какъв да те чакам? Ще се върнеш ли отново, и ако се върнеш, дали ще те позная? Много време ще е минало. Може би ще те забравя, но може би няма да искам. Накрая ще те обвинявам и сама ще те прогоня. И всичко това - само защото си тръгна, без следа. Ти си въображението, което ми липсва в сегашния живот, ти си топлия нюанс, в който се обагрят дните ми, когато биват прекарани с теб. Сега картината е сива. Като снимка от Втората световна война. И мъката е силна - като скръбта на изоставената жена.
14:53
Зимна нощ "у дома"
14:53Тя завъртя ключа и безшумно отвори вратата. Плахо се промъкна вътре, без да си събуе обувките, за да не вдига шум. Чуваше как мъжът й кротко...
Тя завъртя ключа и безшумно отвори вратата. Плахо се промъкна вътре, без да си събуе обувките, за да не вдига шум. Чуваше как мъжът й кротко похъркваше в спалнята, но не искаше да го буди. Поне не и тази вечер. Затвори се в кухнята, отвори прозореца и запали цигара. Зимата нахлу в стаята, на нея й стана приятно и леко потръпна. Седна на масата, опирайки краката си на стола и блажено запуши. Мъжът й не й позволяваше да пуши, поне не и в къщата. Но пушенето бе неин заклет обичай още от малка и това да се откъсне от него, значеше да откъсне част от сърцето си. А тя бе романтичка, и за нея бе непосилно да направи това. Затова предпочиташе да се крие - в кухнята, в нощите, в зимите, една след друга, години подред... Бракът им беше 10 годишен, но все още бяха млади. Оженили се бяха едва на 20, и двамата. Съученици в училище, после съкурсници в университета, а сега съпруг и съпруга в свой дом. Душата му обаче бе се състарила, беше не като на 30, а на 300 годишен човек. А нейната все още летеше високо в облаците, от никого все още обезкрилена. Нямаха деца. Тя не искаше. Когато един мъж не иска, е лесно. Жената намира начини - нали е жена. Ала мъжът в обратния случай е напълно безпомощен и остава с тъгата си. Тя го обичаше, но не беше влюбена в него. Измисли си този факт и си го повтаряше ден след ден, другояче щеше да бъде още по-тъжно.Може би щеше вече да го е напуснала... Потрепери. От студа или по-скоро от смразяващата мисъл. Та къде ще отиде? Нямаше си никого.А и кой ще се грижи за нея? Кой ще й казва да не си слага мръсните обувки по мебелите - отново навик, който беше наследила от малка. А тя осъзнаваше грешките си, но душата й не търпеше да бъде поставяна в окови. Тя се връщаше късно, денем работеше малко, но вършеше това, което й харесва. Пишеше разни истории за неделния вестник. Явно на хората им харесваха, защото вече 4 години все с това се занимаваше. Тогава какъв беше проблемът? Тя загаси цигарата и я хвърли през терасата. Чу как тупна в снега и се усмихна. Самотата й прилягаше. Караше я да изглежда толкова красива... Не й трябваше мъж. Трябваше й самота. Но в самотата си децата умират. А на нея не й беше все още до смърт. Ослуша се. Никакъв шум не се чуваше от спалнята. "Сигурно се е събудил". Тя скочи от масата, набързо се събу и съблече чисто гола. А после така, ухаеща на цигарен дим и на жена, донесе зимата в леглото на мъжа си.