Без теб… не съм свободна.

Без теб денят загуби смисъла си… Близостта ти вчера бе заменена от празнотата днес. Природата увяхна, изгуби красотата си – точно както всичко, държащо животинското в себе си, бе опитомено. Включително и аз. Без теб е безлюдно, а всъщност около мен постоянно се навъртат хора. Без теб е тихо, ала  виковете на самотност крещят в главата ми. Без теб е мрачно, ала слънцето навън жарко пече. Прогаря. Тъй както ти гореше ме онзи ден, и то по същия начин търпеливо, настойчиво, истинско. Да си представям ли, че ти си слънцето? Не, ти за мен си дори повече. Ти си слънце и луна, изгрев и здрач, пладне и полунощ. Ти си всичкото ми, а без теб аз съм нищо. Ти ме правиш жива, без теб аз не живея, и дори често се съмнявам дали съществувам. 

Нужен си ми… искам да се смея. Без теб това не мога. Без теб не мога и да виждам, нито да чувам, нито да усещам каквото и да било, дори тъгата си понякога. Абсолютен безчувствен катарзис. Ирония на съдбата, и на самата мен. Чакането ме убива… искам да живея! Искам те до мен, да те усещам как навлизаш от всяка пролука на съзнанието, на душата, на тялото ми… Искам да запълниш със себе всеки спомен, всяко чувство, всяка клетка… 

Постави ме в клетка. Направи ме своя. Дръж ме като собственост – така обичам. Но само моля те, не ме лишавай от присъствието си. Защото иначе тази клетка, която за мен би значела целият свят, ще се превърне в гроб. И трупът ми ще лежи в нея. Повече няма да чуваш смеха ми, нито пък аз самата ще го чувам… И тогава ти самият ще загинеш, защото тъй както ти за мен си всичко, то така и аз за теб съм нещото, което дава образ на твоето всичко. Ти без мен би бил просто идея.